Пъпки на цвят
Пропряват път през порите ми,
Летен плод вещаят
Поставя ли ги да зреят
Под лъчите на погледа ти,

А ти ме гледаш
точно над повърхността на водата,
Коренът ми отдолу шава
като водна змия в
морето.
Първичен страх,

Дълбоко потопен в играта,
Заобиколен от тъмни храсти,
Дребни хищници,
Замислям се,
Отлагам кулминацията,
Съспенс натиска гърдите ми
Дъхът плитко вълнува се.

Налагам си начало,
Готов да приема и малкото,
Което съм направил за себе си –
Пак ли недостатъчно? –
И да изчистя гноясалите пъпки,
Неразлистени по лицето ми,
Нека поникнат шепата други,
Оцелели в обезвъздушена
атмосфера.

Защо отдалечавам се понякога от тебе?
Нали ти ще си майка на децата ми
Или вече съм се подредил до тях
В подслона на твоите обятия?

Стражар себе си държа,
Още обсебен съм от мисълта,
Чувство за малоценност,
И че истинската любов просто трябва да е
Трудноудържима,
Някъде над моите възможности,
Шокират ме огромните ти порти
Разтворени,

Че аз по природа съм змия,
Преживявам статична на припек
И ловът на мишки е моята сила,
Но когато се грижа за теб, мила моя,
Израстват ми ръце, крака, крила,
И влюбваш се в мен отново,

В корема ми има признак на живот,
Пак съм на острова
На моята метаморфоза.