Понякога душата ми трепери
и не мога да я спра…
ядрото става нестабилно,
разкъсвано от гравитационни сили,
едната тегли към Голямото Нищо,
другата – все по-навътре,
към пулсиращия център,
който заплашва да се превърне
в зейнала,
чудовищна паст,
а аз
със солени сълзи и последен
поглед към звездите,
скрити зад топло-студения
лунен блясък,
ще падна като в кратер,
в черна дупка,
когато колабира собствената ми звезда.

Гледам в ръцете си за решение,
но чувствам ги излишни,
макар и да дърпат,
да стискат хватки
от материална реалност,
химикалки, бутилки, тъмни коси,
напрегнали мишци,
а спасението иронично
е само в краката,
в кръвта, която шурти
от стъпалата
и пуска корен в твърдата
скала,
описваща безжалостни кръгове
в космическото пространство,
бездната,
към която се носи в себе си задържан
древния вой,
да съм едно със безкрая.

И сякаш всяка една
от тези вечери –
о, те винаги са вечери!!! –
тъмното е истинско,
мрак,
и виждам нашето племе
да гори съчки върху камък,
от вода изваяна скала,
пламъкът изяжда очите на своите деца,
а нощта е
все по-черна.

Трепери моята душа…

Ако беше тук сега
да ме спасиш от тази безтегловност,
да те обичам
като за последно,
до изгрева,
ти, безкрайност моя,
макар и сърцето ми
пак да бленува да се пръсне,
мисълта разпиляна
хвърчи като искрици,
ние тичаме около адската жарава
и няма
друго
само
вечност,
вечност и нищо..

Сякаш се връщам с теб в утробата
и пак започва всичко..

Понякога душата ми трепери
и не мога да я спра,
като лъч изпепеляващ
минава през мене,
чувството за смърт
и за прераждане във пепелта.