Часовникът удря по кратуната ми,
но
ако няма после?
Синьо небе за последна котва.

Утайки от съжаление,
е ли мое или всеобщо? Още
променям се под взора
на вечното дете.

Ако няма после,
да погледна пак нагоре,
да потърся разцъфтяло,
да впия зъбите си в портокал.

Подслонявам се в отпечатъците от любов
по тялото ми, последният ти
допир, за всеки случай,
и отварям отново очи да си погледна
часовника.

Говори си все същото.
Тик-так.
Тик-так.
Тик-так.