Стара белодробна клиника,
изоставена от пет години,
осъмна в ноемврийски ден
с дим в комина

Времето се бе завърнало
компресирано в чугунените печки,
препълнени стаи със смет
сега преливаха в игри и смешки

Нелегално окупиран социален център,
хора анархистично общност отново метър по метър,
хоп, безплатен магазин “остави или вземи”,
и всичко на дарение завинаги – от манджи до концерти

Кварталът засия в процепите на довчерашната руина,
и съзряха блясъка познати зло и завист,
политици и критици, полицаи на конци обаче,
не спряха наш’те асамблеи, упражнения по равенство.

Кога легално и кога – не,
кога утопия или тъй човешки, противоречив експеримент,
скуотерите, както се наричахме,
живяхме там като светулки – флуидно множество и сила на привличане.

В поглед на двора се побираха дървета,
пясъчник, детски крачета и павирана пътека,
живяха се истории пънкарски, номади, бивши бездомници,
навярно търсещи душевен лек.

Вечни любими деца, бесни отритнати кучета,
през тънки стени се подслушвахме в сълзите и в любовта,
понякога, за жалост,
държахме се за гушите.

Ала и това не бе срамно,
плашещо, да, но само ново начало на света,
наредил сякаш вчера от богато облечени нозе и уста,
всекиму да бъде нечий роб и господар.

И тези полимерни окови поддадоха
сред магията, огнището, китарите,
заплувахме над конфликтите с нови лица,
колко хиляди бяхме нас… на улицата и по карнавалите

Докато една зима не осъмнаха на покрива
нашите двайсет-годишни деца.

Последна зима се оказа,
десет дена на студа и керемидите държаха,
ала Левиатанът не ни остави на мира,
дойдоха за Клиника спецчасти, в Афганистана военни били.

Да, “Клиника”, бяхме запазили името,
съхранихме парченца от стаите в нас,
още помня стената на двора,
стенописът на бялата птица в полет –
помня я със зелената клонка в уста.