Листото трябваше да падне от дървото.

То не само се откъсна,
А го направи посред вятър – 
Беше най-лесно да последва
В бурята съдбата.

Дървото му показа всичко,
Но не и как да лети.

Как да се носи… понесе се
По гръб във водата.
Намери чуден рай и девствен плаж,
Не успя да се разложи в пясъка.

Залепи се за една обувка
И бе в съня си у дома,
Начало на началото –
Сменяха се сезони, подметки,
Стъпала.

Всеки допир до кожа,
Тъй желан и невъзможен,
Се случваше внезапно, мимолетно,
И завръщаше се спомена, детето…

За сините дни,
Препълнени с хлорофил,
Кога с лъчите то растеше,
В клоните на своя дом.

Тогава някой 
Нежен бриз преминал,
Отъркал си лицето,
Погалил с пръст това листо.

И много след онази буря,
Бленувайки за онзи ден,
Упората на своето дърво,
Листото в странство се намери
В нечий ръце умели
Като хербарий,
В истински подслон.

Да, бях аз листото,
А ти – моята съдба,
Преля в мен зеленина,
Вкорени ме наново, божество.

Утопия сега,
Как ли е възможно?
Ти си синтропия…

Сузана, моя любов,