Надеждата е изпито и повърнато време
пред екрана на блуждаещо несъзнание,
изгубило досег с реалността,

Минувача, който тайно си представя
често забелязани лица,
на случайни хора от случайна улица,
с които сключват ръце
във вечността на някоя следобедна пейка,

Тя се смее в сянката на въпроса за честта,
за героизма и дълговете,
игра на победители и победени
в цинични измерения
крепи се на надеждата,
за живот отвъд тях,
наблюдаван през въображаема витрина,
да го преследваш само можеш,
сън повтарящ се и вечно забравян,
за герой от епос,

Или за някой (не)обикновен работник,
някъде,
горделиво теглещ сам-самичък ярема
на безмислени времена
и чувства се онеправдан,
кога ще го забележат
за неговите 15 минути слава и 20 хиляди лайка,
между рекламния блок, халюцинации,
алчност, прах и плява,

Нищо не прозира
зад тъмносините прозорци
на новите бизнес-сгради,
като кули-огледала,
излезли от кошмари,
куклен театър на бюрократи
с фабрични номера,
и там някои се надяват,
под поклащащия се пръст на присмехулен
часовник,
контрол като от книгата
на Оруел,
и безумието,
което поддържа надеждата ни
да не се разпадне безумието,

А ние с тебе се чудиме
защо дивите гори си отиват
и не сме някъде далеч,
защо дивото от нас си отива
и не сме някъде далеч,
където новини не стигат
и няма надежда,
и тук и там
във вечните химери се оглеждаме.