Полупразни вагони,
прибирам се от работа,
всеки чака да се свърши,
блуждае в точка
или чете неволно над главата си
рекламите.

Свирене на релси,
светещи импулси,
и до тях вози се
една забравена във вагона химикалка.

И докато ние
забравяме за чакането
тя спомня си още
новините от вчера.

Нечия пот и пръсти,
какво е да си вкъщи в чанта,
как подписваше и преписваше
документи без значение
и как с нейната рода
излязоха в пакет от склада.

Сега сред пътници разсеяни,
повтарящи се съобщения,
гледа минувачи със съмнение,
кой ще пожелае да опитоми
една забравена във вагона химикалка.

Ще ти разкаже тя за чужди приключения,
за дневници изписани с вълнение,
за нечие сърдечно корабокрушение,
честно, за разлика от вестника,
посегни да я вземеш,
една забравена във вагона химикалка.

Тя вече дълго без капаченце пътува
и мастилото й може би е на привършване,
някой ще си каже,
„Абе дали си струва?“,
но държи да изнесе още няколко
последни речи,
върху дланта ти да запише
номер нечий,
и ще ти отстъпи дори,
защото знае да помага и слугува,
твоя да е
последната й дума.

Вземи я,
не я изоставяй,
че чака я чистачката,
чувала и боклука,
с една забравена във вагона химикалка
до среднощ
балони от мислите натрупани ще пукаш.