Грапав е паважът,
по който денят отмина,
и като с наточен нож
прорязана пътеката в нощта,
тясна и тягостна за напрегнати очи,
несигурни в това, което виждат.

Далече е денят,
зад себе си оставил
жилите трептящи
да докоснат поривите на ветреца.
Треперят, не трептят,
сред мрака,
неусещайки къде са.

Сън не идва там, където
още са събрани плашилата
остри, стари,
шумтейки закани.
Шепотът им бързо
заглъхна,
идва нов,
сякаш са дузина,
тръгнали на лов.

Сетивата дърпат
нерви на каишка,
готови да изскочат
по-бързо от въздишка.
Като мишка.

…в лаборатория,
дълбоко под земята,
напъва да огъне процепа,
пътя си към свободата…

Към тъмнината,
вън от погледи,
посягащи ръце,
в тихото невидима,
в черното море,
рее се безтегловно красива,
щерка на нощта,
тя е само сън…

Празнота.