Врата изваяна от страдание
и водеща към същото,
извън стаята от кънтящи камбани,
адреналинът от бягството
и приканящият окървавен нож,
който ми предлага още
за всяка нова капка кръв,
моментен блясък, лъч,
и рана, която ще зарасне
в нещо друго,
което не е вече рана.

Макар и в бягството да няма
избавление,
да се отпусна по гръб
във водовъртеж,
да остана
верен на природата,
гладен, ловец, дишащ,
и вкусващ надълбоко елексира,
който в кръвта ми токсично се натрупва,
докато не завия от горчивина,
и пак,
това ще попремине,
че аз белязън съм
не само от тъга,
но и от любов,
приятелско разбиране…

Но доколко е там и егоистът,
и страхът, от който се срамувам?
С ръце обгърнал колене
сънувам,
живея,
скачам
и падам,
и времето минава
като награда,
тиха и празна,
оставил съм една,
леко открехната врата.